#BetterCorporateImmunity с Веселка Цочева: автентичното поведение днес е ключово за организационната култура

Срещаме се с Веселка Цочева – коуч, предприемач и партньор в Aligned Action Bulgaria, за да открием заедно добрите новини от изминалата 2020-а и да обърнем задълбочено внимание на отношенията в бизнес средата и всекидневието. Дали се отдалечихме едни от други или открихме нови пътища за комуникация? Ще научим повече за всичко това в разговора за Sodexo #BetterCorporateImmunity. 

Веси, приятно ни е да се срещнем!

За начало – би ли се представила с няколко думи?

Здравейте! Напоследък забелязах, че се представям като перфекционист в ремисия, като периодът на ремисия не е особено устойчив. В професионален план през последните 20 години нося така да се каже 3 шапки, които сменям на ежедневна и ежечасна основа: Шапката на предприемача, Шапката на професионалния коуч и Шапката на обучителя, като успях да си извоювам свободата да работя с хора, които предимно искат да се обучават като професионални коучове. Не само, че ми е страст, но бих казала, че е моя мисия – да се виждам във всяка една от тези роли. През останалото време съм родител, партньор, обожател на английски булдози.

 

Ако трябва да опишеш 2020-а с метафора, каква би била тя?

Идва ми фраза, а не толкова образ: „непредсказуемото – предсказеумо“. Напоследък има една шега в Интернет, която се върти, че може да се съгласим единодушно, че всички, които са били попитани през 2015 г. как си се представят след 5 години, не са уцелили верния отговор. Мисля, че никой не си е представял каква ще бъде тази година. И в същото време тя извади на  повърхността неща, които не би следвало да ни изненадват твърде много. В този смисъл - пандемията и всичко, което се развихри покрай нея си мисля, че изкара отдавна съществуващи потенциали, както и бъгове в ситемата.

 

В качеството си на коуч можеш да проследиш как хоумофис промяната се отразява на всички нива в една компания – от изпълнителния директор до служителите. И обратното - от стажанта до собственика. Кои теми се нуждаят от дълбоко внимание сега, повече от всякога?

Първо – нееднозначната реакция във времето. Мисля, че хората преобладаващо бяха щастливи от това, че март - април месец имаха възможност да си останат вкъщи, да управляват сами ежедневието си, да балансират по-пълноценно между работата и онова, което оставаше на по-заден план и беше свързано с личното. Това, което се случва в момента обаче също не е за подценяване и е много интересно. И то е свързано с общото предизвикателство да приключиш работния ден и да останеш с онези неща, с които си във физическото пространство, за които на практика по-скоро не ти остава време за тях. Визирам това, че много хора работят у дома и в същото време не могат да приключат работния ден и да се отдадат на това, което е вкъщи, каквото и да е то.

Покрай физическата дистанция, много се оплакваме – тук бих сложила и себе си от липсата на свързаност. И тук си мисля, че физическата дистанция и това, че по-малко сме сред други хора, даде възможност да усетим колко сме се откъснали от себе си и как сме загубили свързаност с нас самите. И това като че ли е една от основните болки в момента.

 

Кои теми се нуждаят от дълбоко внимание днес?

Едно от честите оплаквания, които чувам от собственици на бизнеси и мениджъри е, че нямат възможност за непосредствен контакт с хората. Обичайно това е последвано от изречението: „Няма време за това. Всичко се случва толкова бързо, толкова интензивно“. Също така, хората вече се умориха от всички виртуални форми на комуникация и се стараят да излязат от системата, която използват и от тази гледна точка работодателите казват: „Кога и как да намеря аз време, за да питам този човек как е, какво му се случва и прочие“.

Малко тук бих влязла в ролята на Адвоката на дявола. Защото не си мисля, че това е само въпрос на време. Напротив – много често това е и липса на желание. И често това нежелание е защото свързвайки се с някого неформално, по един casual начин, въртим едни и също теми: До кога ще е това положение? Извънредно положение ли е? Специална обстановка ли е? Та, като че ли започнахме да се пазим и от тези разговори, които са с повтаряеми теми, изтъкани теми, защото ни разреждат емоционално. От една страна искаме да знаем какво се случва с другите, а от друга страна – нямаме вместимост и за техните преживявания.

Една от причините, за която си мисля е, защото не всички сме добре научени как да преработваме собствените си преживявания. Да, нямаме възможност да се събираме често в офиса; да, нямаме възможност да направим коледно парти в момента; да, тази година не сме били на тиймбилдинг; да, имаме ограничения по отношение на възможността ни да пътуваме. Това са външните преживявания. Не всички обаче сме наясно как тези преживявания ни се отразяват като емоции, като вътрешни преживявания, като диалози, които ни изтощават. Аз ги наричам изцеждащи истории и въртейки нашите собствени, ние не им обръщаме внимание като страничен наблюдател. Не е да се замисля какво усещам, как това ми влияе, а ако това не ми влияе добре какво бих искал да си мисля, какво бих искал да усещам. За да усещам какво мога да направя, какво зависи от мен, каква външна подкрепа мога да получа, как да синхронизирам вътрешния диалог със собствените си потребности.

Това си мисля, че особено в корпоративния свят остава извън полезрението или ако се адресира, е чрез някакви утешителни слова – „и това ще мине“. В някакъв момент ще се върнем към нормалното. Ама, първо – откъде знаете? И после – кое вече е нормалното? И кога ще мине? И какво ще дойде след него. Като че ли има една носталгия към времето отпреди една година. Ама... да. Тя си е носталгия. И това е.

 

Изкушаваме се да те попитаме кой или какво може да ни подкрепи в този вътрешен синхрон?

Подкрепящи професии има десетки. В този смисъл, ако имаме нужда от подкрепа, може да дойде през любимата моя посока на работата с коуч, който ти помага да задействаш и вътрешния си коуч - може да дойде през работата с терапевт, може да дойде през една стройна вътрешна система в организацията. Чрез различни форми на подкрепа. Включително преживяването с екипа на организацията да бъде изведено на масата и коментирано по един коснтруктивен начин.

Интересно – вчера видях някаква публикация в социалните медии и авторът ѝ наблягаше на честотата на позитивните преживявания. И аз си мислех доколко това ми звучи като нещо, което бих припознала за вярно. Не съм сигурна доколко отговорът е в количеството – бих казала в качеството на преживяванията с хората около нас. Вероятно има ритуали, които може да преоткрием. Имам познати, които започнаха да честват Коледа, да се подготят за празниците в средата на ноември. Създаваш си усещане за празничност и това променя фокуса ти. Вероятно това не е единственият начин.

Сигурно има и други неща, които можем да измислим. Когато започна това, в което живеем – тоест началото на пролетта, март - април, една от мислите, която ми хрумна е, че в момента креативни хора с добър досег до технологии и творческо мислене могат да направят милиони, защото се открива една нова възможност от гледна точка на това как да създаваме качествени преживявания за себе си тогава, когато има обективни ограничения да правим онова, което ни е харесвало преди.

 

Появиха ли се нови ценности в приоритетите на бизнес лидерите през 2020 г.?

Ние много често търсим новото, а това, което ни се случва, може да е покана за преоткриване на стари неща. Една от темите, които започнаха все по-често да се появяват, е лидерството чрез служене. Това е философия, зародила се през 70-те години. Корените ѝ вероятно могат да бъдат проследени в християнството – такова, каквото го познаваме. Това да водиш хората, фокусирайки се върху онова, от което имат нужда в момента, водейки ги в обща посока, но по начин, който адресира вътрешните им нужди, се явява новото - старо.

Мисля, че сме се научили да водим добре с фокус към цел, която е привлекателна, голяма. Устремът – това да действаме бързо, това да чертаем планове занапред, беше много във фокуса през отминалите години. В момента се учим на нещо по-различно и то е, виждайки това, което се случва в момента, да реагираме по най-добрия за момента начин, като оставаме будни по отношение на нуждите, които биха възникнали утре. Гъвкавостта, отзивчивостта на нуждите на хората – в този смисъл грижата. По този начин изброени не звучат нови.

 

Коя е добрата новина в този разговор?

Коя е добрата новина в този разговор? А всъщност коя е лошата? Аз пак си мисля, че става въпрос за формулиране на реалността в главите на всеки един от нас. Физическата дистанция не означава непременно отдалечаване. Мисля си, че няма как да се свържем с другите хора, ако преди това не сме се свързали със себе си. Ако се върна на въпроса ти – добрата новина е, че по много различен начин бихме могли да се свързваме с хората около нас. Естествено, ако успеем да се свържем със себе си.

Сега, говорейки всички тези неща, имам опасенията да не звуча отстрани като един дзен-мастър-гуру, който си е свършил работата. Напротив – въобще. Едно от нещата, които най-много харесвам в коучинга е, че всъщност докато работиш с други хора и ги подкрепяш, ти работиш и за себе си. Ето и една друга добра новина – да си даваме сметка докъде сме стигнали в процеса на работа със себе си, със собственото си развитие и да правим малки ежедневни крачки в тази посока.

 

Как онлайн средата провокира корпоративния имунитет?

Много интересно. Сега, като ми зададе този въпрос, без въобще да знам какъв е отговорът ми, се замислих за свръх защитната реакция на организма. За онзи имунен отговор, който всъщност не е здравословен за организацията. Вероятно първата свободна асоциация по темата е, че прекаленото виртуализиране би могло да бъде един такъв свръхотговор на имунната защита на организацията. Аз, ако трябва да съм честна, намирам виртуализацията за много полезна. Давам си сметка как тази година не ми се е налагало да хвана самолета и да отида през Виена до трето място за 8-часова среща. И да се върна и да си кажа „Е, добре, това не можеше ли да го направим виртуално?“.

Мисля, че имунната защита в здравословни рамки води до добра оптимизация на това какво прави организацията и как го прави. Но ми се струва, че опасното би било, когато за целите на икономии и спестяване, които неминуемо могат да се случат чрез дигитализиране на достатъчно срещи и операции в организацията, ще се стигне до една прекалена стерилност и безчовечност в контакта. И че това ще продължи да бъде норма, дори и когато ще можем да се върнем към позабравени практики, свързани с това да споделяме физическо пространство и в този смисъл емоции.

 

Работейки у дома, днес повече от всякога допускаме колегите в своето лично пространство – дори и в рамките на екрана. Как се отрази това различно и неформално общуване?

Знаеш ли къде ме заведе това? Преди няколко месеца в LinkedIn видях снимка на дама, която вероятно е била заснета по време на виртуална среща. По-интересно беше посланието ѝ под снимката, а именно да смени бизнес фотографията с такава, което отразява ежедневието ѝ в последните месеци. На мен това страшно ми хареса. Аз съм изключителен привърженик на автентичното присъствие в корпоративната среда - да показваш себе си какъвто си, какъвто се чувстваш, комфортно с това, че хората те виждат без маска и без роля. Вярвам, че автентичното присъствие заздравява връзките. Вероятно ще се окаже, че има и взаимоотношения, за които няма бъдеще, поради това, че изначално сме много далеч едни от други. Вярвам, че и това е здравословно за организационната култура. Ако наистина си позволим тази непринуденост да я пренесем и занапред, не виждам какво лошо може да произтече от това.

 

Тази непринуденост помага ли ни да израснем?

Автентичният отговор, който ми идва е, че всичко зависи от качеството на лидера.  Мисля, че там, където има желание за поддържане и подхранване на връзката с хората или нейното заякване, особено предвид ситуацията, в която живеем, това ще се случи.

 

Кои са най-продуктивните стъпки, които наблюдаваш в тази мрежа, по отношение на пластичност, работно време, разговор, среда. Какво ти се иска да видиш?

Знаеш ли, мисля, че очевидният отговор в последните месеци е, че пластичността се отнася основно до политиката „присъствие в офиса – работа у дома“. Не съм много сигурна обаче, че това винаги върви ръка за ръка с достатъчната гъвкавост в управлението на личното време и личния физически и психически ресурс на човека. Тук бих отговорила на въпроса какво ми се иска да видя. Би ми се искало да видя, че сме станали много по-умни по отношение на това как да управляваме собственото си внимание и усилия, когато работим от вкъщи. Даже, да ти кажа – тук според мен деградирахме. Като че ли в първите месеци беше по-лесно и си давахме повече време за нещата вкъщи. Чувах клиенти да казват „Отивам да разходя кучето“, „Излизам на раходка“, „Мога да обядвам с децата“, „Дават „Приятели“, защо пък да не го гледам… Мога да го гледам и след това ще се върна да работя.“

После сякаш се оказа, че след като сме си у дома, по някакъв начин сме на разположение 24/7. Събота прекарах с една уникална група от много осъзнати хора. И бях впечатлена как от 14 човека, 5 работеха по темата „Как след определен час да си оставя телефона изключен и да съм спокоен, че ако не отговоря, нищо лошо няма да се случи.“ За мен това е аларма по-скоро, отколкото добра новина. Тоест, може би тази свръхпластичност отиде в крайност. Може би невинаги ни обслужва. В един момент обаче така разтеглихме работното си време, че то започна да работи срещу нас.

Моята любима реплика е „За да научим, следва да разучим.“ Може би сега се научихме на гъвкавост по отношение на това къде да работим, но се отучихме от дисциплината. Има един момент, в който аз излизам от офиса и аз наистина излизам от офиса. Някой беше казал, че най-трудно е да си тръгнеш от вкъщи в края на работното време. Със сигурност има екипи, които откриват нови начини за свързване помежду си – дали ще е виртуална дискотека или вино след работното време. Мен лично изключително много ме поразяват клипове на оркестри, които свирят във виртуална среда и си казвам: “Ако те могат да го направят, ако има такава форма на синхрон, която може да се случи през вокалните и инструменталните изкуства, представяш ли си какво означава това като гъвкавост и координация между едни по-тривиални бизнес екипи?“ Въпрос на страст!

 

Как мениджърът остава буден за това, което не може да види, което се чете между редовете? В среща в Zoom с 10 души или бърз телефонен разговор няма как да забележиш, че човекът срещу теб генерално не е ОК.

Това, което ще кажа, може би ще е доста крайно. Аз наистина не вярвам, че виртуализацията е пречка да усетиш къде се намират твоите хора. Мисля, че който е имал очи и уши да забелязва какво се случва с хората в офиса, ще има ушите и очите да го забелязва и сега. Или най-малкото потребността да потърси обратната връзка какво ти се случва. Аз лично вярвам в обратната връзка на мълчанието. Това, че ти не получаваш обратна връзка, е обратна връзка. Това, че ти не виждаш какво се случва с хората, е обратна връзка. Това, че някой е без камера в течение на 8 часа среща, също е обратна връзка. Може да и обратна връзка относно процесите в организацията. Колко да е трудно да осигуриш технически средства на хората ти, така че да можеш да комуникираш с тях и да ги виждаш? Да, може да е трудно в рамките на 2-3 месеца, но от март досега мина доста повече време. Та, краткият ми отговор е: има много обратна връзка в липсата на обратна връзка. И ако ти искаш да знаеш какво се случва с хората ти, ще разбереш.

 

Коя е новата добавена стойност за служителите? Знаем, че всички се нуждаем от „благодаря“...  

Грижата. Като си давам сметка, че отговорът ми е много общ. Но в същото време ние хората разбираме по различен начин грижа. За някои хора може да е преживяване под формата на половин час с теб, за да поговорят за онова, което ги вълнува. За други грижата може да е да забележиш какво са свършили, как са го свършили и да покажеш, че искрено цениш усилията им. За трети грижата може да е подарък в материална форма. Вярвам, че това, от което хората имат нужда, е да видят, че някой го е грижа за тях, някой го вълнува да разбере от какво имат нужда и след това търси начини да посрещне тази нужда. Понякога хората просто имат нужда да знаят, че имат работа и че ще имат работа и занапред, че са защитени. Има неща, на които можем да откликнем веднага, като предоставим очакваната стойност. Има други, на които не можем да откликнем. Но най-малкото това, че сме дали знак, че сме разбрали, че сме чули, също е форма на грижа.

 

Какво научихме от изминалата 2020-а?

Да я живеем, да не чакаме това да свърши и ограниченията да се вдигнат, за да се върнем към старото. Да я разглеждаме като урок. Да учим, както можем и доколкото можем. Вярвам, че има какво да се извлече от уроците, през които преминаваме. В същото време има и обективни неудобства, страдания, болка, ограничения. Но това, което може да спаси годината, е да я живеем с благодарност. Да си благодарен, че се събуждаш, че си здрав, че можеш да свършиш това, което си решил да свършиш, че можеш да си с тези хора, с които си решил да бъдеш. Да си благодарен за малките моменти и да ги живееш, а не да ги отлагаш, докато дойде мигът, в който можеш да действаш с размах.

Oт понеделник до петък от 09:00ч до 18:00ч.

Телефонното обаждане до 0700 40 700 е на цената на градски разговор от стационарен телефон. Обажданията от мобилен телефон се таксуват по стандартните тарифи на Вашия мобилен оператор за обаждане до фиксирани мрежи.

0700 40 700